Дакел на борд

Из ветроходните дневници на дакела Зои

Историята на моето ветроходство започна с вторият ми живот, когато ме взеха от един приют ни жива, ни умряла, заведоха ме в новия ми дом, оздравях и си заживяхме добре с моите хора и двете котки (тях не ги включвам в Добре-то, че много ме дразнят, само ми ядат храната). Има-няма половин година всичко беше прекрасно – разходки в планината, топло легалце, храничка разнообразна, чесане по коремчето, любов. Истински рай, според кучешките ми разбирания, но взе, че дойде лятото. И казаха моите един ден „Отиваме на яхта”. Аз, разбира се попитах „Яхтата яде ли се?”, че точно бях направила дискова херния и от болките в кръста ми се беше отворил един апетит…Уви, не се ядеше.

Взеха ме с любимия ми креват и ме заведоха на морето. Аз на море не помня да съм ходила. Доктор Иванов каза, че било полезно за мен да плувам, аз не се съгласих, а моите ме метнаха, че на яхта се плава, не се плува. Още тук нещо ми светна, че плават патките, не дакелите, но реших да ги убеждавам на място кой плава и кой – не.

Денят започна добре, похапнах от любимите бисквити, налаях едно друго куче, пихме фрапенце и тръгнахме на яхта. Като видях какво е яхта и ми стана зле. Приличаше на голяма бяла птица и беше във водата. Вдигнаха ме на кревата и ме качиха на борда. Клатеше се. После забръмча и моите почнаха да дърпат едни въжета и тя тръгна. По водата! Ужас, плавах като патка, добре, че нямаше наоколо други животни да ми се смеят. Като ми попремина шока, ме напече и придремах на една възглавница. Почнах да се успокоявам, все пак хората ми бяха при мен, а това е най-важното. Не ги питах къде отиваме, нямаше значение, а ми бяха взели и храна и ми беше спокойно. Луда работа, ви казвам. Гониха някакъв вятър, вдигаха едни платна, повороти правеха. Аз тренирах повороти в кокпита, около себе си. Много е трудно. Яхтата се движи на крен (накланя се на една страна) и с тези къси крака ходенето не ми се получи, а при завъртането седнах с плонж. После му хванах цаката и тръгнах напред към носа да проучвам. Малииии, духаше, яхтата лети. Гледам ги моите и им се чудя с кой човешки ъкъл го правят. Ама явно им харесваше.  Дадоха ми бисквита, напече ме, почнах да разбирам какво се случва и на мен почна да ми харесва. Вятърът намаля и застанах под платната да ми вее ушите,  да подпомагам движението и да позирам за снимки. Добре, че са тези мои уши, иначе нямаше да се движим. Да ви кажа морето е нещо голямо и синьо и мирише на риба (аз обичам риба) и изглежда безкрайно. Най-хубавото беше, че като пристанахме и слязохме на брега имаше тревичка и ми купиха кебабче, похвалиха ме и чесаха дълго.

После ме накараха да плувам по лекарското предписание. Ритам във водата и не мърдам, а те ме държат да не потъна и се смеят. Бясна бях, чак ме доядя, че ме минаха така с кебабчето. Все пак вече имах 15 морски мили, а те ще ме топят във водата. Плаването ми хареса, ама да си плуват те, аз съм по слънчевите бани и по ветроходството. Простих им чак на вечеря, когато ми дадоха да доям една мусака.  Сънувах делфини.